Поредната зима, бейб, поредният сняг.
Поредната водка, изпита накрак.
Последните локви, последната кал...

Предавам се. Сама завързах си ръцете.
Душата не броим – отдавна е на възел.

Усмихни ми се вече, живот!
Докога ще ти гледам сърдитата мутра?
Аз съм само един дон Кихот

Недей да играеш със мен на любов!
Отдавна приключих с игрите.
За мене е късно да тръгвам на лов

(писано върху блокче лед)
Замръзвам, но пиша ти, миличък Кай -
с парчета от лед ти сглобявам куплети.

Върви по дяволите, дяволе!
Пък аз оттука – мой си път ще хвана.
Не знам надясно ли, наляво ли,

Този ъгъл е мой и не мърдам от него.
Преди време, нали ме наметохте в ъгъла?
Ако искам - ще си рецитирам Онегин,

Нищо ново в познатата джунгла,
сред гъмжилото гладни стомаси.
На изяждане, ежесекундно

Недовижда проклето сърце. Недовижда.
А пък после ми плаче, че няма късмет.
Припознава врага за приятел и ближен

Отдалечавам се от себе си.
И не сезонът е причината,
и не, защото уморено е зеленото,

В мрачен следобед на спирката в пет
кротък дъждът разтопяваше киша.
Тя със покупки, а Той със пакет -

Много не искам - няколко думи,
светлият здрач в октомврийска гора,
дивият дъх на окапала шума,

Жълти листа като плахи секунди
капят по мене от стария бряст.
Толкова друга съм, че ми е чудно -

Късно ми кацаш, светулко, на рамото.
Здрачът ми вече е с цвят на къпина.
Вече ноември е. Грее се в пламъка

Профучават край мен ешелоните на дните ми. Понякога не сварвам да ги видя - докато вдигна глава и... няма ги.
И само ехото остава да трещи в ушите ми. Само въздушната струя, от профучаването им, залюлява главичките на цветята, които ...