Поредната зима, бейб, поредният сняг.
Поредната водка, изпита накрак.
Последните локви, последната кал...

 
Предавам се. Сама завързах си ръцете.
Душата не броим – отдавна е на възел.

Усмихни ми се вече, живот!
Докога ще ти гледам сърдитата мутра?
Аз съм само един дон Кихот

Недей да играеш със мен на любов!
Отдавна приключих с игрите.
За мене е късно да тръгвам на лов

(писано върху блокче лед)
Замръзвам, но пиша ти, миличък Кай -
с парчета от лед ти сглобявам куплети.

Върви по дяволите, дяволе!
Пък аз оттука – мой си път ще хвана.
Не знам надясно ли, наляво ли,

Този ъгъл е мой и не мърдам от него.
Преди време, нали ме наметохте в ъгъла?
Ако искам - ще си рецитирам Онегин,

Недовижда проклето сърце. Недовижда.
А пък после ми плаче, че няма късмет.
Припознава врага за приятел и ближен

Много не искам - няколко думи,
светлият здрач в октомврийска гора,
дивият дъх на окапала шума,

Жълти листа като плахи секунди
капят по мене от стария бряст.
Толкова друга съм, че ми е чудно -

Късно ми кацаш, светулко, на рамото.
Здрачът ми вече е с цвят на къпина.
Вече ноември е - леден и мраморен

  Профучават край мен ешелоните на дните ми. Понякога не сварвам да ги видя - докато вдигна глава и... няма ги.
И само ехото остава да трещи в ушите ми. Само въздушната струя, от профучаването им, залюлява главичките на цветята, които ...

Постой, да помълчим поне,
макар не беше моя половина.
На мен горчивото небе

Този кон ме очаква отдавна на хълма.
Инкрустира в луните ми фин силует -
как във сини треви е нагазил до хълбок,

   
Понеже мрачна е утробата на утрото
ще ме възкръсне ароматът на кафето.